През последните месеци подновяват електрически стълбове в село, та не всеки ден имаме ток и това ще продължи известно време. Щъркелът идва всеки ден да си краде клони, а котката ни Мая се засилва да го гони, та се надявам да не я отнесе скоро с него. В един от тези дни пътуваме и до града в компанията на моята баба и нейна приятелка, и с баба Мита си говорим за разсад в ранната утрин. В колко книги ровя за отговори на малки и средни въпроси, но на задната седалка на Хюндая ни за 15 минути получавам цял мастър клас.
„Колкото бебешка лъжичка ще садиш моркови на един квадрат и ще ги смесиш с малко пясък, после с търмъка, а ако бях по-наблизо можеше и аз да ти ги засадя. В Марта ги садиш в земята, пък есента ако искаш за туршия в Юни пак“ ме напътства, а аз попивам като гъба всичко. „Дъщеря ми и внукът искат да ми махнат оранжерията, да ми изхвърлят разсада и ми викат стига се мъчи бе, бабо. В магазина има всичко. Внукът вика, че всичко райграс ще го насади. Ама те са деца още и не разбират, че аз от семенце като отгледам нещо на мен ми носи удоволствие.“
Питам я на колко години е внука и тя ми казва само на 35. Мисля си.. в що за живот препускаме щом нищо може да не сме научили за 35 лета. Тя продължава, че на нейна съседка скоро внучката и занесла 4 големи домата ама не могла да ги сдъвче, какви били тия домати, за вкуса ще ви кажат в раздумката си „на нищо“. На нищо би имал вкус и животът ни в бъдеще ако имаме всичко друго и го получаваме лесно, но не мислим по какъв начин идва то при нас.. Ей тоя ток по мрежата ни трябва.
