Наскоро ме попитаха какво им е толкова специалното на твоите сапуни?
И този въпрос ми се стори някак правилен, нужен.
Никога не съм искала да убеждавам себе си, а и хората, че за всички нас съществуват универсално добри продукти.
От малка не преследвам марки, не вярвам непременно на сертификати и не ми е спокойно за нещо само от цената му.
Не смятам и за нужно козметиката ми да ме кара да изглеждам лъскаво, когато тя е за друго, а и това как изглеждам нека не го отдавам изцяло на нея. Приятелка преди около месец ми препрати разказ, който се разхождаше из фейсбук с разговор между баба и питащ, който ми се запечата трайно, но не съм сигурна за източника, който точно да цитирам, така че моля за извинение:
.. – Хубава мома ли беше?
– Па бех. Свет ергени ме искаа. Ма уно грозна мома нема. Само лоши има. Лошотията грози жената.
– Гримове ползвала ли си?
– Не! Това у дома да не улаза. Това къде сапун, гребени бела дрешка може да опрай, грим му не требва.“
Та колко да е специален един сапун. Имам семпла философия за тези неща. Харесва ми да познавам истинските хора зад марката, двете ръце зад хляба, малкото семейство зад пчелина.
Искам да не бърза никой като го създава, да не работи на норма, за да го изкупи друг и продаде на по-висока цена, но да не знае рецептата. Не искам да го купя на промоция, защото отлежава в склада също така. Някак лесно се купува вече почти всичко без да се чака за него, но има неща, които превръщат обикновените неща в специални. Те не струват чак толкова пари.
Струват време, което да отделиш на всеки човек, подарил ти доверие точно на теб. Струва честност и лесен отговор на въпроса „какво съдържа това?“. И гордост, че го съдържа.
Струва блясък в очите и идеи, които се повлияват от всичко в един двор и го записват преди да заспят. Струва старите, изпитани рецепти, но преписани с нов почерк и много задраскано. Иначе няма нищо специално в един сапун, тутманик, плетен чорап, буркан лютеница, тъкано одеяло.
Но стават различни, защото имат характер, а специални, защото хора му го придават. Та така.
