Вървя си аз по улицата сутринта и гледам вече трима човека ми вдигат ръка за има-няма 2 минути.
И всичките сме едни такива смотано облечени, защото тук осъзнах, че няма значение как си облечен, колко си се сресал точно
и никой не знае марката обувки дето си обул. Какво се промени след като смених София и дойдох ПАК на село?
Знаеш се поименно със съседите, кучетата ти не ги лаят и обикновено е важно само
колко си работлив и няма ли да се жениш.
Ако си млад човек имаш бонус точки, че околните могат да разчитат на теб и ти се радват още повече.
Пламъкът в очите на възрастните е най-ценният ти извор на комуникация. И за всеки ден ти дават храна за размисъл.
Като казах храна..
Става се рано, свършват се едни работи, но хората тук знаят, че и почивката с време е важна. Има си закуска, има си обяд, а вечерята е уютна и топла.
Имаш време да дъвчеш и не се храниш на крак.
Всъщност темата с какво точно се храниш тук не е актуална, по-скоро е благодат за дето масата ти е пълна.
Понякога толкова пълна, че затваряш в буркани, торби и подаряваш, чакаш гости да им пратиш. Не съм чула и някой да има непоносимост към нещо за ядене.
Ще се смеят ако ги попитам.
На село рядко ще видиш някой всеки ден с грим или да цели перфектни пропорции. Ако не е телевизора съвсем забравяш, че за други това е важно.
Сега малко се изказах сякаш цял ден седиш на двора и не ходиш другаде, не ме разбирайте погрешно – и тук хората си ходят на другата работа. То и ние така. Но като се върнеш знаеш точно къде ще се отмориш. Късаш няколко перца лук, лапад и супата ти е почти направена.
Котката ти носи мишки пред вратата и чака награда. Има си ред всичко.
Рядко някой ме е питал защо съм дошла, каква ми е професията и колко ще остана.
Тука си човекът зад името си и дори да имаш много или никакви постижения, тях не ги интересува.
За старите си просто личност. И си тяхното момиче.
