Скучно. Дума, чието значение за щастие не познавам от около 20 години. Казвам от толкова, защото признавам, че като малка преди да отидем сутрин на нивата в Ябълково водех преговори с нашите как трябва да ми вземат и приятелките от махалата с нас иначе ще ми е скучно и ще омрънкам света, а в жега и с недоволно дете вярвам слънчев удар им се е виждал за предпочитане. Вземахме ги съседските деца от време на време с нас, а имаше и тежки моменти, в които двете сестри съседки отиваха в Сталево при другите си роднини и аз вгорчавах животите на всички колко ще ми е скучно и с кой ще си играя сега като липсват.
Да мрънкаш още тогава разбрах, че не е печеливша партия, защото не привлякох в нуждата си много нови другари. Казах си ще бъда търпелива и така веднъж на „стражари и апаши“ не казах паролата затова ме наръгаха с пирон в крака, но няма проблеми. Луди години бяха, с децата бързо минавахме между игрите и кавгите, и пак бръмчахме с колелетата. Гледам си белега и ми става смешно, че след толкова години животът ме срещна с Калоян, който има същия белег ама огледален.
Та за какво се сетих за думата скучно. Случва се все още в симпатичното си любопитство да ме пита някой дали ми е скучно на село и даже да се притесни. Минава ми като на лента колко свършено и преживяно е отекло за последните пет години, но досещам се още, че може да изглежда доста лесно и романтично едно ежедневие, когато станеш добър в това да не се оплакваш. Когато си зает със собствените си пориви и мисии за всеки ден се движиш с едно темпо и постоянство, из което не отдаваш времето си на битовизми ала сещаш се, че може други да избират да го правят.
Сутрин не пускам телевизор, а ме посрещат котки в разтегливи йога пози, после с поглед следя калинките да се пързалят по листата си, а небето прожектира прогнозата си за времето. Заплитам си косата на черницата поне два пъти на ден докато кръжа, пиша в тефтери задачите си и вечерите ги зачерквам, защото аз съм си най-големия началник смяна и съдник, а че хиляди процеси се случват като в мравуняк най-хубавото е, че за много от тях никой зад лигуструма дори не подозира. Защото не всичко трябва да бъде споделяно. Умовете така не скучаят и се разтеглят.
