Преди време мило момиче и нейната дъщеричка ми подариха много сладка книга за една малка вещица, която кандидатствала в академията за вещици, но била толкова красива, че не искали да я вземат.Мисля си аз как бих се издънила на изпит за безстрашие например, защото няма нито един съсед в махалата, който да не е чувал писъците ми по двора. Понякога се стряскам от силата им дори и аз, а даваха някога висок коефициент за неочаквана ненастръхналост.То не е от конкретен страх от някоя животинка всъщност, но самите навестители идват много директно към мен и нямам никакво време да реагирам възпититано и да им се представя с привеждане към земята както си му е реда чак да ме стегне престилката. Скакалци, жаби, мишлета, писъците се носят до центъра.Ако нещо наистина ме изплаши вярвам, че като на лъжливото овчарче баба Данче седнала на двора ще си продума с Недялка „А, това Миленка пак нещо е видяла“ и ще си отпият от конските кафета както те ги наричат в едни супници пълни до горе със слаби преварки.Та така и Ребека от книжката е минала през нелеки изпити и добре, че е била добра в летенето, а аз в омайните магии, които шепна на сапуните, че иначе сме изгубени в академичния свят.
С изчервено лице споделям как този пост се написа сам докато един скакалец ми държеше пръста за ръката и пак оживих рано-рано квартала.
