Мило ми е как все повече хора ми споделят, че се възхищават на постъпката ми да заживея на село, как искат и те да го направят, някои даже работят по въпроса и изглеждат нетърпеливи.
Истината е, че наистина няма нищо кой знае какво възхитително в едно такова решение.
Преживяванията ми тук добавят истинска стойност в края на всеки нов ден и не говоря за това, че нещата тук се случват винаги по най-романтичния начин.
Ако не бъдем предпазливи през Инстаграм може ненадейно да подведем хората за живота в селата, показващи им само едната страна на градината през цветен филтър или само хубавите залези от центъра на двора.
Селото, в което живеем е в близост до селото, в което аз съм израснала – Ябълково.
Там съм прекарала най – градящите характера ми лета и съм изпитала най-силната обич – на баба и дядо.
Имала съм късмета да ям домашна храна, да наблюдавам с колко труд се вадят пари и с апетит да хапвам сол и краставици, когато дядо ме е вземал с кравите, пишейки си домашното по физика на земята до него.
Научила съм да изпитвам уважение към същата тази земя и да почитам хората, които са ме отгледали затова тая сантимент към всяка една баба в махалата, с чиито внучки съм играла.
Днес както всяка събота бяхме в Ябълково и ме посрещна съседката с молба да и напълним вода от чешмата, че няма вода за пиене. Няма кой да помоли, не може и да си напълни, защото чешмата е далеч, а бутилките са тежки.
Сърцето ми се къса, че не мога да заместя всички внуци, които са тръгнали да събират възможности и рядко се отбиват при тези жадни за обмяна на дума сами хора.
Пълним багажника с шишета и си пълня очите със сълзи.
Някога селото ми цъфтеше от здрави, трудещи се българи, но сега те остаряха и няма кой да се грижи за тях.
Тежко е, че няма деца да играят на топка отвън, когато в някои градове се бият за място по детски градини..
И докато ние се възхищаваме на едни постъпки.. можем да ги направим свои един ден и да се впуснем в абсолютната лудост да не си заминат тия хубави места просто така. Че тя водата си изтича.
One Response
Дълбоко! С насълзени очи се замислям и (съм го мислела) стотици пъти вече. Как за съжаление много от българските села се обезлюдяват, а връзката с нашите майки, бащи, баби и дядовци става все по-тънка и по-тънка, за голям ужас…