Държа сапун на 30 години, който е направен лично от прадядо ми Желязко.
В ръцете ми е парче, което той е изработил със своите и ми е трудно да повярвам, че това съкровище днес стигна до мен. Мисля къде точно го е изливал, сигурно отвън на чешмата в къщата, която помня и наистина не намирам точните думи да опиша този дар какво ми носи.
Благодарна съм!!
Не съм знаела, че ще искам да правя сапуни, когато дядо ми е обикалял къщите в махалата, за да обяснява на всеки как да вари своя.
Късметлийка съм, че 11 години съм го познавала и че винаги е живял достойно и е правил добро, и никога лошо. Сякаш сортът морал на това поколение не вирее вече ..наоколо.
Двете неща, които си спомням за дядо освен, че много е обичал да чете книги са, че му бяхме довели котарак и когато сядах до него край печката, той стопляше тухла във фурната и ми я даваше да си опра краката на нея, за да ми бъде топло докато рисувам котарака. Закачаше си рисунките ми на стената след това.
Каквото и да правим и както и да продължи връзката ни със семейството ни през годините, едно е явно че, кръвта вода не става.
Послепис. Сапун като този не знае време и срок на годност. И с годините дори по-добър става. Съхранявам го като скъп спомен и ще ми се и аз да донеса такъв някога някому.
