В основното училище имахме страхотен учител по музика, който премествайки се по родни ширини понякога отново срещам и си кимаме с глава за поздрав. Господин Арнаудов ни учеше да мислим от малки, а кабинетът по музика беше с пиано, на което всеки час свиреше докато пеем, а редицата чинове беше подредена по височина, за да има акустика. Запознаваше ни истински отдаден с красотата на класическата музика, изискваше техника от директора, за да гледаме мюзикъли и ни постави едно добро начало на обща култура в музикалната област. Подходът му беше много човешки и в последните 10 минути от часовете всеки от нас носеше касетка да чуем любима негова песен и така ни направи толерантни да изслушваме различни стилове, вкусовете на съучениците си и смирено да чакаме своя ред. Помня, че много въртяхме Aventura – Obsesion. Та така още в 6-ти – 7-ми клас аз започнах да слушам Linkin Park, а с годините се наслаждавам често на разнообразие между Moby, Corpsegrinder, но и много на „Руфинка болна легнала“. Защо казвам това ли? В момента обядвам на земята в градината ягоди с кисело мляко и си мисля за Евровизия. Не следя много отблизо нещата, но има едни неписани закони, такива дето на всички ни трепва отвътре с гордост да чуем родния си фолклор на голяма сцена пък много важно дали ще спечелим. Не разбирам защо така сме се обезличили, когато ни е заложено да имаме неща твърде специални в корените си. Хапвам си последните ягоди и независимо колко хора са ме виждали по хардкор и метъл концерти в сърцето ми винаги ще живеят с гордост звуците на народната музика. Защото това не е точно избор, това просто сме всички ние като се поизтупаме малко от хюгата, брънча и ънбоксинга. И никоя мода или либерално виждане не ми изглежда достатъчно силно да заглушим гордостта от вълшебното наследство що имаме.
